Клета съдба

Нощите са ледено студени,
и вятърът листата брули,
и нежността отпива глътка вино,
а самотата пее песента горчиво.

Мускулите си конвулсивно свива,
а от очите блика отровна река,
по кожата тръпки го побиват,
трепери изнемощяла една ръка.

Всуе подава му някой стотинка,
от глад не ще се избави сега.
Студът прибавя му нова настинка,
избавлението остава горчива шега.

Тъй нощите ветровити минават,
и тъй дните черни се нижат,
пътищата мръсни се сливат,
в сумрака надежда не вижда.

Горко на клетника сух и студен,
горко на отминаващия превзет и вглъбен,
горко на града опасен и проклет,
горко на този празен силует.

Нощите са ледено студени
и вятърът листата брули,
пустотата прибавя тъга
на таз клета, клета съдба…

Писна ми

Писна ми да пиша как някой страда.
Писна ми да слушам все същата тирада.
Писна ми някой да обича
а от любов да не разбира.
Писна ми в огледалото да се погледне
и само себе си да вижда,
а очите му да светят
от самовлюбена надежда.
Някой там се врича,
но извън себе си не вижда.
Писна ми да живея в сбъркан свят,
където хората нямат чувства,
и само черното е цвят,
а суетата ги възбужда.
И вечно да се бутат, блъскат и мразят
а вътре в себе си да нямат нищо.
Колко жалки те живеят, не вървят, а лазят,
не искат да полетят и това е всичко.
Мечтите им са на екраните големи,
а написаното в книги те подменят
за блясъка на метала и славата.
Понякога гласовете им изтъняват
като консервени кутии,
а те понякога се смаляват
до размера на миниатюри.
Някой се взира в мен.
Мръсотия полепва по пътя ми
под уличните лампи.
Светът няма да свърши,
а спасението наистина се опитва
да намери всички,
но не всички чуват как се усмихва.
Писна ми от всичко,
но всичкото и без това е нищо.
И може да се мисли за желание,
но само когато сме готови на страдание.

Нещо не ми върви откъм писане в тази София, май така се получава, ама айде последните две ги качвам, защото отдавна не съм се отчитала тук.

Пътеводител на ултраземската книга и нейният митичен начин на живот измежду ръцете на многото читатели – част първа

Интересно е какви неща човек може да намери из книгите тип „втора ръка”.
Минавайки от ръка на ръка могат да се намерят всякакви интересни белязки, които не само означават страницата, докъдето читателят е стигнал, но и нещо много повече. Те правят един своеобразен портрет на читателя.

Първом е книгата.

Било то роман, руска литература, любовна лирика, фантастика, нещо смешно, задължителна литература или скучна дисертация на тема „разплода на йоркширските крави през месец септември в Гуглоландия”, книгата говори не само за автора, но и за читателя. Неговите интереси, ценности, морал, възприятия, избори. Всичко вкупом. Всичко онова, което е и може да бъде, което е бил и което може да избере. Изборът за истината. Читателят избира кое да стане негова истина. Читателят избира своят път – на светлина, тъмнина, действие, изборност, предубеждение, сила, край, рефлекс, интуиция, емоция и т.н. Читателят избира своето битие съобразно небитието на една написана книга – сборник от страници, който е сборник от изречения, което пък е сбор от думи, свързани по някакъв съществен начин помежду си.
СЪЩ. Това е коренът на много български думи.
Същност, същина, съществен, същ. Всичко това обозначава битието и възможността на всеки един свят, в който съществува същността. Същността под формата на АЗ, на практика обозначава настоящето. Азът е винаги настояще, той не може да бъде минало. Така и съществуването и същността са винаги настояще, което не може да мине и не може да бъде в бъдещето, тъй като бъдеще не съществува. Съществуването предхожда същността, но тъй като съществуването само по себе си е винаги настояще, то и Азът, същността остава винаги настояще. Битието е СЪЩ. Битието е СЪМ , но във форма, от която се извлича съществуването на всяко едно нещо по едно и също време.
Обичам да вземам книги втора ръка или книги, които пътуват от ръка на ръка. Всяка си има своята история, своята същност, своето битие, изградено непосредствено от обстоятелствата упражнявани върху нея т.е. хората, които са я чели. Едни обичат да оставят белязки, както по-горе посочих. Други пък обичат да остават своя отпечатък във времето именно върху книги, които пътуват от поколение след поколение, във времето, пространството, а понякога и в небитието. И така Неродената мома се оказва с мустак, Малкият принц си има копие, някой Каравелов герой пък е върл фен на рок група, Андерсен се кипри под червения надпис „Обичам Радка” и т.н. Има и по-изобретателни образи, които дали от скука, дали от прекалено остроумие или Бог знае защо, пишат дори по-нецензурни думички и т.н. Това е израз на някакъв вид неуважение, бунтарство или криворазбрано значение на думата „свобода”.
Най-интересни са книгите, които пътуват от ръка на ръка в продължение на години. Такъв един „Пътеводител” (на галактическия стопаджия, естествено!) пътувал измежду поколения, ръце, очи и умове, носеше дъха на всеки свой читател. Попадна ми веднъж. В него намерих билет за Кюстендил от БДЖ. Явно читателят е споделял мнението на Адамс, че човек се учи в движение, няма нужда от нищо друго освен от себе и един Пътеводител, пък било то и Галактически, поради простата липса на обикновен за пътищата в родната и мила страна. В същия този Пътеводител, аз пък оставих друга белязка – билет от грАДския транспорт. Някой ден тази книга, може да попадне отново при мен, аз ще си позная белязката и ще продължа да чета оттам, докъдето съм стигнала.
Друг интересен случай беше стара тетрадка по история и цивилизация за кандидат-студенти, минала през почти същите ръце, през които и Пътеводителят. Между последната страница и задната корица открих задно капаче на ръчен мъжки часовник, незнайно дали е правен в Китай или Индия… Имаше множество картинки, изобразяващи хора, чудовища, подписи на хора, подписи на чудовища… явно някой е бил изключително вдъхновен от лекторите си по история, но не в историко-философска насоченост…
Последното ми попадение пък беше книга втора ръка от антикварната продавачка пред Пощата. В нея пък открих дамска фиба. Интересен начин да бележиш страниците. За да не нарушавам кармата на книгата, продължавам да си отбелязвам с тази стара, малко олющена фиба за коса. Станала фиба за книга.
Разделителите пък варират между непонятно много различни листчета, дръвчета, метал, пластмаса, гума, графит, връвчици, конци, плат и т.н.

Край на част първа. Очаквайте продължение! Директно от София.

Out Of Myself

Докато листата променят цвета си, глася багажи. И уж ги глася и пак оставам тук. Уж си имам всичко, а всичкото остава там, където не съм.
Ще ми липсват някои хора. И светът ще се завърти и промени.
Колко малко е нужно на човек, за да бъде щастлив? Да следва един път, своя път. По пътечката, по която съм тръгнала се срещат много препядствия, но и това не е болка за умиране.

Любовта. Начин на разпространение на човешката зараза. Количеството животи на линията на вечността се увеличава. Количеството пътища стават непоносимо вечно-безбройни.

Бъдещето. Самоличността в някакъв друг период на тук и сега. Следващ.

Миналото. Запечатък на моменти в мозъка, който ги превръща в безцветни спомени. Картини, мозайка, която поражда емоции, сходни на онези, които са били изпитвани при появата на картината. Емоция, която не огрява по никакъв начин настоящето.

Просто още един ден от живота ми. Глася багажи. Погребвам мисли. Издигам паметници на паднали зависимости. Времето и разстоянието стават прекалено важни величини.

Нещо в мен напира да излезе. Дори да загубим играта, пак ще знаем, че сме опитали да я играем.

Вярата. Нея само не губим. Защото и липсата на вяра, пак е вяра. Само вярата си не губим и не бива да губим. Жалко е, когато се променяме до степен, в която не се разпознаваме в огледалото. Благодаря. Благодаря, но не. Аз съм си аз. Огледалото мен искам да вижда и мен да показва. Затова не губя вярата. И няма да я загубя.

Пътуване. Отново на път. С шоколадов, жълт или червен цвят ще се запознаем този път? Слънчогледите опадаха, питите им се разпръснаха на своите съставни част из плевните на някои хора. Разберете, те изживяха бързо своят възход и падеж. Ние също ще го изживеем бързо. Нищо, че нашата линия е малко по-дълга. Въпроса са семената. Къде са попаднали.

Някои ще попаднат на камъни, други в треволяците и трънаците, четвърти ще отлетят по вятъра… а някои. Те ще паднат в почва, и ще порастнат, като слънчогледи може би, ще порастнат и ще дадат своите плодове. Гледайки Слънцето.

Сбогом, лятно Слънце! Сбогом и на теб, мой свят до тук. От тук е друг свят.

Friends will be friends

Умишлено изчаквах, за да напиша тази статия. Тошко ще бъде очарован да прочете нещо ново. За друг не знам. Странно е, и не ми се ще да ви споменавам поименно всички. Вие си знаете кои сте. Да, Емо, не съм те забравила – и ти си в кюпа. А кюпът – това сте вие, моите приятели.
Съвсем откровено да си кажа, още съм в началото и дори не знам какво точно искам да напиша, но сълзичките ми се стичат по бузките. Отдавна не се е случвало… Обаче за вас си заслужава.

Ще започна с това, че ако не сте били вие, нямало да съм това, което съм. Вие сте ми дали толкова много от себе си и сте взели много голяма част от мен. Време е. Време е да си тръгнем – всеки в своята посока. Веднъж, Миме, ти ми каза – приятелите са като звездите – понякога не можеш да ги видиш, но със сигурност знаеш, че те винаги са там. Там за теб. И аз ще съм тук за вас. Винаги. Въпреки че ще съм малко по-заета, малко по-рядко ще се срещаме, ще ни делят средно 400 км… вие знаете, че ще остана Кристин, която ще е там за вас. И съм сигурна, че и вие ще сте там за мен. Е, с теб Дени малко повечко километри ще ни делят, но вярвам, че разстоянието е нищо. Не е неопродолимо. Не е и вечно. Време няма. Знаете, падам си по философията и като такава отново ще го напиша/кажа ВРЕМЕ НЯМА.
Има само ТУК и СЕГА. А аз ще съм винаги ТУК и СЕГА за вас. Винаги, когато имате нужда. И знам, че и винаги ще сте тук и сега за мен. Защото това е приятелството. Независимо от т.нар. време, което ще мине от нашите 18. Сигурна съм, че отново ще се съберем на по кафе при Михаел и ще си говорим за мъжките създания, за чукане, реклами, този и онзи преподавател, само че в малко по-различни измерения от тези на училището. Сигурна съм, че отново ще си разправяме кой кого е забил, и дай Боже, един ден ще си говорим за децата си, семействата си, проблемите ще са малко по-големи, но в общи линии фамилиарни. Тошко отново ще се плези като се видим, и ще се лигавим ужасно много…
С Емо отново ще пазаруваме, с Мимето пак ще се смъкваме към центъра за щяло и нещяло, тя отново ще гони своите цели и амбиции, а аз ще я гледам втренчено и ще се чудя отде тази цялата енергия в нея??? ХАХА : )

Със Соня може и да се напием, може и да пропътуваме половин България, но винаги ще пеем. Нашите си песни. Дето никой друг ги не знае. Само ние си ги знаем… И по влаковете пак ще се радваме… Надявам се някой ден да идем до Добринище… Обещавам ти, ако зависи от мен.

Дени, ако се върнеш в България, или по-точно когато се върнеш не забравяй, че за рожден ден и Нова година винаги сме у вас дори и без покана.

Всички други, които не споменавам поименно, знаете че не е защото не ви помня. А защото не искам да ставам дребнаво-наивна. Надявам се, че ще се виждаме. Надявам се, че никой от нас няма да пропадне по пътя, а ще върви изправен и силен. И обичта не е напразна. И усилията също не са били напразни. Всичко е на своето време и е имало своят смисъл. Благодаря ви, че сте били в живота ми. Благодаря ви, че винаги ще останете част от мен. Благодаря ви, че споделихте всичко, което можахте с мен.

Приятелите остават приятели. Само нещата мъничко се променят. Но и това е неизбежно. И тук, в Русе, си остава моят дом. И знам, че тук в Русе остава и вашият. И че винаги, винаги ще се връщаме тук, в нашият си дом. Където е реката, където е Кулата, където е и Текето, ии нашият си център, и нашата си статуя, и нашите си алеи, и нашите си фонтани, и нашите снимки, съдът, общината, операта, театъра…. и нашите бездомни кучета, които ще продължават да ни изпращат до къщите. И пак ще имаме рождени дни, в които ще полудяваме от простотия. Спомените, съм казвала, са ненужни. Защото дори и красиви, прекрасни, те са неповторими и никога не се връщаме назад във времето. В случая обаче, осъзнавам колко съм била глупава. Спомени трябва да има. Нищо, че ми става мъчно, че няма да се върна назад в миналото, нека ми бъде тъжно. Нека ми се плаче, но да си спомням за вас!

Обичам ви. Всеки един от вас, поотделно. Много ви обичам. Благодаря ви. И ми простете. За всеки път, когато съм ви наранила, за всеки път, когато не съм си удържала на някое обещание, и изобщо – простете ми!
Бъдете щастливи, където и да сте. Бъдете каквито сте били, бъдете себе си. Бъдете ми приятели.

Кой очаква?

Там промяна, тук остана.

Жест себичен, глас смутен.

Хронично гълтам аспирин след

аспирин. Душ, и пак съм там сред вас.

А моето Аз

си остава някъде назад.

Камъните са ми приятели.

Вие сте умрели.

Жълъдите ме обичат.

Вие ме обричате.

Кестените може да ме мразят,

но имат чувства.

Коравосърдечни сте. Бавно пускате

своята отрова… в нас.

Трудно ми е да порастна,

вече нищо не знам.

Предимство имах пред вас,

вече и това си нямам.

Спомените са излишни.

Не искам житие страдално.

Писна ми да страдам.

Капчиците могат да бъдат глътнати

и претопени, сълзиците да станат кал.

А ние, ние бедните, невинните

ще останем бездиханни.

Всичко се променя, и теменужките изгниват…

Вече не цъфтят белезникавите теменуги,

вече фонтаните замлъкнаха,

реката стича се нямо по своето корито

като камбанен звън в неделя.

Няма чудеса, няма вечни цветя.

Всичко се променя, всичко преминава.

И теменужките, и те изгниват, мила,

ала ти не знаеш, няма и да знаеш…

Пианото на дъното на чашата стои

със своя симфоничен дух,

за петлевова банкнота показва

своята снага. Обзета от

кафеникавата течност в ранния следобед,

ти ще се съблечеш, ще отвориш очи и

ще обгърнеш самотата.

Нe падай на коленете си

и помни вкуса на моята целувка.

Цигарата си угаси, помни ме

тъй застинал, вкаменен пред теб.

Прелестна си, мила, и твоите ръце

държат моите избори. Няма да се откажа

в този сумрачен дъжд. Това, което си

за мен не е реално, ефимерно е бъдещето ни.

Частичка от теб ми напомня за друга,

частица от мен ще остане в теб.

И до тук, мила, до тук е това.

Всичко се променя, светлините угасват.

Животът продължава, шоуто приключва,

а ние, ние бяхме.

За безстопанствената култура или как челядта се забавлява?

Деца. Според българското законодателство децата са до 14-годишната си възраст малолетни, от 16-годишната си възраст непълнолетни, а едва на 18 навършват пълнолетие. Което от своя страна оправдава частично или напълно техните действия, изказвания, решения или бездействия, апатия и т.н.
Много добре знаем обаче, че тези хора имат някакъв акъл в главата си. Как го използват е друг въпрос. Освен да ходят на училище, което заема една част от времето им, да учат извън училище, което заема незначителна част от времето им, да спортуват, естествено важно е и времето за забавления.
Отчаях се, докато гледах как го правят. Как се забавляват. Част от тях подражават на чалга обществото, в което се намъкват с тесни къси поли, или пък дълбоки деколтета, или пък със златните синджири и т.н. Нямам нищо против това как един човек изглежда, но не смятам, че 14 годишно момче/момиче би трябвало да може безпроблемно да излиза от къщи по този начин . Друга част от тях се гмуркат в дълбокото. Ако първите са „повърхностни” (абсолютно не мое мнение), „лековати” и търсят „лесното”, „музиката за душата”, то има едни други, които се изживяват като страдалците на живота. Тях можете да ги видите провесили глави, целите в черно, отчайващо изглеждащи, провесили носове, готови да скочат в реката, от моста, от… по-скоро да излязат от себе си за известно време. Трети пък се мислят за бунтари. Те ходят с висящи дрехи, пет номера по-големи, със стотици пиърсинги, и т.н. Сега, тук можете лесно да ми опонирате, че това са субкултури, общества, които са тясно свързани с музикални влияния и т.н. И ще бъдете прави. Естествено е теченията на масите да поглъщат масите. Те подръжават, като се опитват да наподобяват някоя по-отхвърлена от обществото личност, заради изключителността си. Търсейки уникалността си се гмуркат в масата от уникални по същия начин хора.
Защо се възмущавам ли? Защото това са бунтовници без кауза. Нито едните, нито другите, нито третите, нито четвъртите, петите, десетите нямат кауза. Днешното поколение се изправя на крака и казва: „Ние сме свободни и си искаме пълната свобода, ако ще да трябва да се борим за нея!” Само че вече няма нужда от борба за свободата. Няма нужда от нарушаване на някакво закостеняло статукво. Няма за каква тяхна свобода да се борят. Те са свободни да пушат, пият, дрогират, да правят секс, да поддържат хомосексуални връзки, да пропътуват далечни разстояния, да бъдат еманципирани, да бъдат себе си общо взето. Да конструират своето Аз съобразно себе си. Изострения егоцентризъм, че си различен, че не приличаш на другите, че не си като тях, те изкарва до такова ниво, че за нищо не ти пука, освен теб самия. Как ти да извоюваш от мама и тате правото да не се прибираш по цели нощи, да се напукаш като свиня и да се въргаляш по стълбите на някой блок, докато приятелите ти те оповръщат от стълбището. Или пък да извоюваш правото за татус на 15, или гаджето да спи вкъщи или каквото и да било. Все такива нормални неща за един тийнейджър. Защото те само от това се интересуват. Себе си. Сега, отново, не казвам, че един обикновен тийн няма правото да го прави. Естествено – всички имат правото да правят каквото си пожелаят, това са си най-безгрижните години, каквито и проблеми да има.
Просто енергията, която се влага в този бунт може да бъде оползотворена за истински бунт за истински проблеми. Проблеми, които са належащи за решаване. Важно е да се интересуваш поне в основни линии какво правителството ти иска да направи със страната ти т.е. с теб. Важно е да се интересуваш какви права ти дават институциите, с които си имаш вземане-даване, и какви задължения имаш, за да помогнеш по някакъв дори минимален начин на твоето обществото, т.е. теб самия. Важно е да бъдеш гражданин. И точно на това трябва, според мен, да се научат тийнейджърите. Не на празно пилеене на време в открит бунт срещу всички и всеки, а срещу точните хора, на точните места за точните каузи. Нека поне каузите да са реални. Не да чувам, че най-върховната кауза, за която се бори някой е „легализирането на тревата”. Нека поне се борят за легализирането на проституцията!!! Не да чувам, че най-голямата борба в живота на едно момиче на 17 е момчето, което преследва от не знам си колко години (забележете ГОДИНИ!), а да чуя момиче, което иска да спре масовата профанизация в училищата. Или човек, който не желае да изучава определен предмет, защото на практика никога това няма да му влезе в употреба. Няма нужда от математика за 12-ти клас, в която се изучава как да намерим еди-кое си, при условие, че учителят не може да ти отговори дали такава фигура на практика някога някой използва в производството или изобщо някъде! Иска ми се, едни 16-17 годишни девойки и младежи да застанат и да кажат – когато сме били 8-ми клас не са ни казвали, че ще имаме матури, когато станем 12-ти. Ние не сме подготвяни за такъв формат. Отказваме да влезем в класните стаи. Или пък 17-18 годишни девойки и младежи, които застават и казват, че системата на образование съкс, и системата на правосъдието съкс, и системата на здравеопазването съкс!!! Това искам. Искам да се отглеждат не прошляци, а граждани. Искам тия хлапета да не разчитат на парите на мама и тате в живота си, а да заемат адекватна позиция за реалните проблеми. Искам да не ми се присмиват, че се интересувам от политика, искам да не навлизам в напълно излишни полемики, че еди кое си било глупости и еди кое си не било реално.

Но това е утопия. А бунтовниците без кауза са обречени на падение. Системата ще ги пречупи.

П.П. Приятелят ми ми направи забележка, че ходя с учещ се юрист, а не знам, че на 16 децата започват непълнолетие, което свършва на 18. Грешката е недосмисляне, а не незнание. Все пак се поправям.

Порочни мисли

Защо бедността е порок?
Хайде сега, не ми казвайте, че не извръщате очи от „онзи луд, който е облечен с дрипи и бърка в контейнерите, говори си сам и събира монетите, които някой все таки му е дал, от малката си пластмасова купичка“. Не ми казвайте, че първо не се чувствате като ударени от гръм, когато видите някой говорещ си по улиците, облечен в дрехи от 80-те и дърпащ стар кашон вместо количка, да пада, да ругае, да ви иска милостиня. И съвсем не ми казвайте, че вътре нещо не ви гложди. Нещо. Едно такова чувство, че нещо не е наред. И когато към вас бъде протегната ръка за милостиня, наистина ли давате, защото мислите, че така е редно? Защо така е редно? Защото нещо отвътре ви кара да мислите, че нещо не е наред. Не е наред вие да имате, а този човек да няма? Или защото изпитвате съчувствие към човека? Състрадание, което е породено също от този факт, че „съдбата е била благосклонна с вас“, или пък, че „някой ден може да сте на негово място“?
Дотук говоря за просяците. Нека обаче помислим малко и за онези, другите, наистина бедните… Които няма да протегнат ръка към вас. Които може и да бъркат в контейнерите, но това за тях ще е честна работа, ще съберат хартията и със стотинките от нея ще си купят насъщния. Нека погледнем отношението ни към тези хора. Те са навсякъде. Навсякъде по улиците. Живеят в малкото помощение на входа ви, където събират стари юргани, дюшеци, имат транзистор от 68-ма, на който звучи радио Хоризонт, кучетата от квартала ги следват навсякъде, изглеждат изключително мръсни и луди. Да, луди. Изглеждат ви луди.
Вчера бях свидетел как две „луди“ млади момчета, които караха колелета, кой знае от къде намерени и сглобени, за да вървят някак си, караха по тротоара. Подминаха компания девойки на горе-долу тяхната възраст. Едно от момчетата явно е имал проблем с колелото си, защото малко след това се сгромоляса на земята. Видимо не пострада, колелото му също. Изруга цветущо и продължи напред. Напред към своя другар, в също толкова избелели, опърпани дрехи, напред кой знае накъде в нощта. Момичетата, които останаха назад, се разсмяха, ужасно, ехидно, присмяха се, и казаха, че просто „този е луд“…
Луд е, защото не се вози на истински велосипед от 21-ви век? Или е луд, защото вероятно мизерията го притиска дотолкова, че да не посещава училище? Или пък е луд, че не използва маските на обществото, с които хората прикриват истинските си мисли и чувства? По тази причина и цветущо ругаещите си остават хора от селата, хората от улицата, хората, на които не им пука кой и защо ги слуша. Защото са истински. Защото казват това, което мислят. Няма значение дали ще говорят на кучатата около тях, дали ще подритнат някое псе, когато ги ядоса, но вечер отново то ще се гушва в скута им. Няма значение дали ще си говорят сами. Всъщност те никога не са сами. Имат повече, отколкото ние. Имат възможността да разчитат на себе си. Напълно и изцяло. Във всяка ситуация. А ситуациите са главно свързани с някакъв по-нормален начин на съществуване. Имат небето. Слънцето. Имат снега. Имат вятъра. Имат мухите. Имат комарите. Имат болестите си. Имат неопределените си тела, които не могат да изкъпят месеци наред. Имат свободата. Да бъдат хора. Абсолютно натурални.
Господи, колко мъка има на този свят!
Защо, тези които страдат не са нормални? Защо онеправданите, бедните, порочните, тези, за които на никой в тая скапана държава не му пука, са именно тези, които са по-добри от нас?
Защо бедността е порок??? Защо това да си беден е нещо лошо? Откога? Откога само тези, които карат шибаните си Шевролети, Поршета, БМВ-та и т.н. са нормални? Откога 80% от населението работи професия, без която нормалния човешки живот може спокойно да протече??? Откога хората хвърлят усилията си на вятъра? Откога живота е само забавление? Откога обслужваме общество, което ни прави не само по-озлобени, отдалечени един от друг, но и общество, което не се интересува от нас? Тази машина, за която мислещите говореха, и продължават да говорят… Кажи ми, Господи, откога тази машина е наистина реалност???
Да си беден означава ли, че си луд? Да си богат и да караш шибано БМВ, а после да опропастиш живота на няколко човека в катастрофа, защото си се наслаждавал на живота, пиейки в „елитно“ заведение, много ли е колоритно? Това ли означава да си нормален?

И накрая един цитат от „Бог да ви поживи, мистър Роузуотър“ , Кърт Вонегът: “ Здравейте, младенци. Добре дошли на земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: “Дявол да го вземе, трябва бъдете добри!“

Животът е твърде кратък и труден, за да го прекарваме тормозейки се за пари.

Метафизика или отвъд живота…

Трудно се започва пост, в който да казвам, как е било възможно днес да ме няма на този свят. Всмисъл, трудно ми е да го напиша, не че мисълта ме плаши или се страхувам да бъда неразбрана.

Често съм говорила, писала и обяснявала надълго и широко своите екзистенциалистки убеждения, че животът на човек зависи изцяло и само от него самия. Как всеки избор е следствие на решение, а всяко действие има последствия и т.н. и т.н. И как нещата не ни се случват, а ние случваме нещата, но поради липса на отговорност се пускаме по течението и не ни се иска да знаем дори, че все пак продължаваме да случваме нещата в живота си.

Струва си да се замисля и аз над това. Доколко то е възможно най-голямата истина? Дотолкова, че само cogito ergo sum е истина. Всеобща за всеки. И само чрез cogito хората постигат живота. Нашето cogito, cogito на тези, които ни заобикалят. Едва вчера осъзнах, че cogito на тези, които ни заобикалят и което определя на практика нас е точно онова, което хората наричат „обстоятелства“.

Близо до смъртта, Славабогу, не съм била никога (или не!?). Подкосиха ми се краката (въпреки че бях седнала), сърцето ми заби в петите, както се казва, защото си мислех, че ще стана свидетел на това как един човек отнема живота на друг(и). Станах свидетел на решенията, действията и последствията му(автомобилна катастрофа от тежко естество), избирайки своето съществуване, както всеки друг. Условно ще го наречем Глупак (ако приемем, че човек, който прави глупости е глупак). Глупак е решил да осъществява своето cogito, така че да се покаже по възможно най-забележителния начин в своя автомобил. Само че Глупак не преценява своите шофьорски възможности, не преценява възможностите на своето BMW, не преценява и пътната обстановка и помита своя автомобил, както и два паркирали други. Вероятно Глупак за секунди не е знаел на кой свят е (буквално), но след като излиза от BMW-то си, тихичко е благодарил Богу, че не е убил никого. Благодарят Богу и много други хора, които не са умрели. Останали са в живота, заедно със своето избиране и себеконструиране, както и чуждите избори и техните последствия. Глупак, избирайки да (съвсем условно) убие себе си, е избрал да го направи по възможно най-ефектния начин, убивайки и други. Да прекрати чуждото съществуване, като последствие от своите решения. Това ние, хората, му казваме обстоятелство. Аз вече не зная дали това е обстоятелство, избор, последствие, нежелана реакция или каквото ще да е!

Благодаря на Бог (моят Бог!), че запази живота на тези хора, въпреки изричните напъни на някое мижитурно човешко същество да прекрати своето cogito ergo sum, както и това на околните.