Ако можех, щях да напиша този пост като притча. Или като красива приказка на Оскар Уайлд. Ако можех, щях да се изразя по възможно най-красивия начин, който човечеството познава. Хората щяха да бъдат трогнати, докоснати и по лицата им да се стичат сълзи. Да, много ми се иска. Е, уви, не съм нито добър писател, нито кой знае колко добър поет.

Не искам да звуча банално. Но наистина обичам този човек. Моят учител, г-н Величков. Знаете ли, той премахна учителския ореол от себе си.  Доказа ми, че учителят трябва да е на години с ученика си, независимо каква е реалната му възраст. Г-н Величков е един стар джентълмен, за който бих казала, че е като старото вино – много красиво и много ароматно, а още повече – качествено. Той не влезе в живота ми как да е. Не беше просто поредният учител, който влиза изпява си урока по предмета и излиза. Този човек е в училище за да учи деца. Учи ги как да се превръщат във възрастни без да губят ценното от себе си. Дори няма значение какъв предмет преподава. Той не преподава просто история, примерно. Той не преподава просто хуманитарна наука. Той преподава хуманизъм. Той преподава начин на мислене. Той показва КАК да мислим. И винаги да питаме ЗАЩО. Той ни доказа, че живота не е просто плоскост, по която се плъзваме, а път, по който вървим. Показа ни, че красотата не се крие в очите, а в сърцето.

Мога много неща да напиша за него. Но нищо не би го описало напълно. Мога много неща да разкажа, но никоя дума не може да докосне по този начин сърцето на читателя, колкото този човек докосна моето. Думите понякога са напълно излишни. Изкарах около четири години от живота си, познавайки този човек. Бих казала, че за тези четири години той не само ми преподаваше, но и ме промени. Повлия ми така както почти никой човек в живота ми не е. Той не ми даде насока, не ми каза върви натам. Той просто ме побутна и каза: „Накъдето и да тръгнеш, знаеш, че ще успееш.“ Основата върху която започнах да градя е, че аз можех. Защото се чувствах така. Защото някой вярваше в мен.

Излишно е да споменавам колко много е докоснал душата ми този човек. И колко много го ценя. Държа на него и наистина обичам. Не съм вярвала, че в системата на образованието може да се срещне Учител. А не просто преподавател по еди-какво си.  Учител по живота.

Днес бях в училището и вървях по коридорите, надзърнах в стаите. Не, не ме обзе носталгия. Това е етап, който е свършил. Сега съм на друг етап.  Г-н Величков беше там, на втория етаж. Съвсем случайно го видях. Изтичах при него и започнах развълнувано да разказвам за постижението, очакването… напрежението. Знаех, че очаква да го чуе. И знаете ли – ето това беше моята благодарност към него. След четири години, от свенливото момиче, невярващо в способностите си, днес стоях като младата жена, която е доказала не само на света, но и на себе си, че може и постига, това което реши.

Очите му се напълниха с щастие и сълзи. Прегърна ме силно. И нататък няма нужда от думи.

Наистина благодаря на този човек. Той в живота ми е не само учител, не само като баща, не само опора, не само насърчител, не само човек, който идва, докосва се до живота ми и си отива, не само приятел. Той е нещо много скъпо за мен. Той е нещо,  по-точно някой, който няма да забравя, защото е запечатан в душата ми. В сърцето ми. Един от малкото хора, които са ми дали. Без да искат нещо в замяна. Просто дадоха.

Благодаря, благодаря и отново благодаря на г-н Величков.

И ако това е за сълзите в очите на учителя ми, то нека да кажа, че моите сълзи също умиват лицето ми. Такива учители трябва да има в училищата. Такива хора трябва да вървят по улиците, такива трябва да бащите ни, дядовците ни, мъжете ни… Такива трябва да сме ние. Знам ли, много илюзорна представа може да създам у читателя, че това са просто носталгични приказки, но аз и няколко мои познати знаят, че не е така.

Нека не се борим с призрачни видения, летящи бирарии и розови слончета. Нека просто бъдем хора. По възможност добри. По невъзможност – поне с чиста съвест. И нищо не пречи, от време на време да бъдем насърчителни и да вървим с мир.